Госпожица Бадика

Дебора Бадика|18/350|Вампир|Емпатия


Из записките на Джейсън Бадика,1975
Хаос!
Смехът на червенокосото момиче огласяваше цялата стая.Тя беше просто неконтролируема.Побъркваше ме все повече с всеки изминал ден.Тя изкриви представите ми за реалността .Нейната усмивка ме правеше щастлив.Имах всичко щом имах нея.Облегнах се на касата на вратата ,чакайки да се обърне.Тя продължаваше да се смее ,играейки си с най-верния й приятел,нейното куче.Изведнъж се сепна и спря.Бавно вдигна глава,хвърляйки ми един доста студен поглед.Харесваше й да си играе ,с хората с животите им ,със сънищата им.Но тя не можеше да осъзнае.Не можеше да осъзнае какво ми причиняваше.Но тя ме побъркваше.Дори не знаех дали тя наистина седеше пред мен,дали наистина ме гледаше или просто това беше поредната й игра,поредния мираж.Тя се приближи към мен ,вдигайки глава нагоре,за да може погледът да ме прониже.Тя не беше особено висока ,поне сравнение с мен .Усмихнах й се леко.
-Обядът е сервиран!Можеш да заповядаш в трапезарията!-Мигом се обърнах и продължих.За пореден път чух прекрасния и смях и преди да осъзная тя вече тичаше към трапезарията.Тя ме предизвикваше,но не се затичах след нея,което искрено я разочарова.Настаних се на един от столовете ,срещу мен седеше тя ,моята по-малка сестра.Зад нея френските прозорци разкриваха невероятна гледка.Тя се намръщи,поглеждайки ястието.
-Какво е това месо?-Промълви тя .
От интонацията й установих ,че не беше много доволна.Тя скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад.Погледнах я ,след което съвсем спокойно продължих да режа месото в чинията си.
-Патешко ,Деб,патешко.-Отбелязах,хвърляйки поредния поглед на седящата срещу мен.
-Добре ,няма да обядвам!-Каза тя сурово.
Ледения й поглед ме прониза.Аз оставих приборите,когато тя излезе и тресна входната врата,преди да съм успял да й кажа каквото и да е.Беше мой ред да се облегна назад и да скръстя ръце.Напоследък не знаех какво й ставаше.Тя не се подчиняваше ,не спазваше правилата…Жалко бе,жалко,че й останах само аз,а тя не оценяваше това,което имаше.

Коя бе тя?
Отново с гръм и трясък тя влетя в къщата,както беше излязла.
-Прибрах се!-Извика тя.
Излязох от кабинета си ,търсейки я с поглед.Тя трескаво търсеше нещо,незнайно какво.Но не посмях да попитам.
-Да си ми виждал телефона?-Подхвърли тя,най-небрежно.
Сякаш не беше станало нищо,сякаш родителите този ден не беше годишнината от смъртта на родителите ни,сякаш не знаеше.Бяха минали толкова много години.Разпознах нотка на притеснение в гласът й,която нямаше нищо общо в телефона или поне така си мислех.
-Телефонът ти е на масата в библиотеката,не знам какво търси там,от доста време не те бях виждала да четеш.-Пристъпих към нея и в следващия миг тя спря да търси.
-Благодаря ти!
-Деби,не забравяй,че утре сме поканени на вечеря в дома на Даниела и Ксавие Чандо.-Припомних й ,трябваше да присъстваме,беше семеен дълг.Дълги години нашите родители бяха организаторите на тази вечеря,но нещата се промениха.От вече две столетия те бяха огранизаторите.-Знаеш,наш дълг е да присъстваме!Семейна чест.-Последвах я,но тя не спираше,докато не съзря телефона си и тогава просто се обърна.
-Няма да присъствам!-Озъби ми се тя.
-Знаеш,че си длъжна!-Казах й строго.Бяхме длъжни ,как не го разбираше?
-Не ,не съм!
Тя взе телефона си й ме отмина ,тръгвайки право към стълбището.
-Дебора!-Казах по-силно ,тръгвайки след нея.-Знаеш,че имаш задължения към фамилията си.Нашите братовчеди,лели и чичовци ще присъстват.Щом носиш фамилията Бадика трябва да присъстваш!-Неусетно се развиках.Непокорния й нрав ме влудяваше.Знаех,че й пука,но не го показваше ни най-малко.
-И какво като името ми е Дебора Бадика.Да не би да съм различна?Утре имам рожден ден!Нямам намерение да го прекарвам с някакви снобари.-Извика се право в лицето ми.
-Деби,моля те!-Промълвих едва,едва,безсилен пред случващото се,но тя се качи горе без да обели и дума.Не можех да се справям с нея,истината беше,че нищо не беше наред.Но нямаше да я оставя на никой друг,нямаше да я отдалеча от родния й дом,от приятелите й,нямаше да й го причиня.Отново чух смехът й отгоре ,толкова непринуден,безгрижен.Този смях пораждаше само хубави емоции у мен.

Началото на края…
Беше поредната красива утрин.Светлината влизаше през прозорците й правеше семейната ни къща още по-красива.Беше ме налегнало лошо предчувствие.Опитвах се да не обръщам внимание,но не можех.Внезапно чух тя да ме вика.
-Джейсън,Джейсън.Къде си ?
Вдигнал глава и я видях,беше още по-красива.Усмивката беше на лицето й,къдриците й се спускаха по рамената й.Беше просто очарователна,приличаше на майка ни.
-Красива си!-Единствените думи,които се отрониха от устните ми,бях заслепен от нея.В следващия миг се сетих.-Ела,имам нещо за теб!-Излязох навън ,неотлъчно следван от нея.Пред домът ни бе паркирана една кола.Чисто черна ,точно каквато искаше.-Не съм сигурен дали това беше моделът но…честит рожден ден,сестричке!-Усмихнах се и последва прегръдка.Толкова силна прегръдка,че щеше да ме удуши.Ръката й пое ключовете и си приближи към колата.
-Благодаря ти!Много ти благодаря!
Щастието й значеше много за мен,само от това се нуждаех.
-Знаеш ли,забавлявай се с приятели.А аз ще се оправям със снобарите!-Може би това и трябваше,за да се откъсне от всичко това.Все пак най-важното бе да бъде щастлива.
-Даваш ми свобода?Ами ако не се върна?-Подхвърли най-невинно тя.
-Ще се върнеш ,знам това.-Усмихнах се и влязох вътре.
Мина близо месец ,беше поредния слънчев ден,когато я видях последно.Беше прибрала червената си коса на кок и заедно кучето й тръгнаха с колата.Кучето не ме обичаше много,много ,но затова тя беше поела инициативата да се грижи за него.И макар да ми бе трудно да призная..ами тя се справяше чудесно.Всъщност това беше последния път,когато я видях.Тя не се върна повече,не чух смехът й повече.Липсваше ми това,макар и да ме побъркваше.Липсваше ми начина,по който си играеше със съзнанието ми.Но нея я нямаше.Бях сигурен,че е жива,някъде там,но не се върна.Та тя беше вампир,тя имаше нужда от свобода,след толкова много години вече не беше толкова малка.Но това не ме спря в опитите ми да я търся.Така и не успях да я открия.Изгубих надежда .И тогава реших.Това,което ще направя е заради нея,защото я обичам,защото искам отново да сме заедно,макар и в отвъдното,някой ден.Обичам те,Деб!И помни,че за мен винаги ще бъдеш онова малко момиченце.
...
В следващия миг момичето затвори дебелия тефтер,който принадлежеше на брат й.Лицето й бе облято в сълзи.Тя беше виновна за тази смърт.Заради нейният импулс,заради нейния нрав ..заради нейната грешка сега брат й беше мъртъв.Тя бе единствената виновна и всичко това беше,защото търсеше приключение.
Момичето прибра дневника в чантата си и взе в ръце верния си приятел,който я съпътстваше в всичките й приключения.Дебора излезе от семейната къща и заключи,вероятно това беше последния път,когато някой от семейство Бадика влизаше в тази къща.Но къщата беше мрачна и зловеща,нямаше я светлината,нямаше го смехът.Това беше краят и тя потегли,потегли надалеч,където миналото й нямаше да я преследва.Червенокосото момиче просто искаше да избяга от спомените си,нищо друго.
FC:Holland Roden